Skip to content 
Училище за хора
Пиша.
И ще пиша – сега, и за вечни времена.
Избирам тишината,
защото именно през нея човек най-ясно чува себе си.
Там, където шумът замлъква, душата започва да говори.
Творец съм – както всеки човек е творец
на своите мисли, избори и съдби.
И в радостите, и в болките,
всеки от нас носи по едно малко чудо –
вярата, че доброто все още съществува.
Дишам.
Чувствам.
Мечтая.
И искам – на теб и на мен – добро да правя.
Защото светът такъв е – няма да го променя сама,
но мога да не позволя той да промени и затвори сърцето ми.
Да унищожи вярата ми.
Днес живеем бързо. Прекалено бързо.
Работим, гоним, доказваме, строим бетон върху тишината,
отрязваме боровете и елите, прегряваме планетата и се чудим защо въздухът тежи.
А той тежи не само от дим, а от неизказани истини,
от тихи лъжи, от отровните мисловни стрели,
които всеки изстрелва, без дори да осъзнава.
Обездушихме се.
Ходим като сенки – модерни, подредени, но празни отвътре.
Слагаме печат на сърцето и превръщаме
„Обичам те“
в
„Купи ми нещо“.
А душата?
С какво я нахрани днес?
С нова дреха? С кола? С чуждо одобрение?
Или с истина? С прошка?
С честност към себе си?
Погледни другия в очите
и се попитай: истина ли му каза, или само красиви думи, зад които тихо ръждясва душата ти?
Ти излъга, а той/тя ти повярваха!
И този път ти се размина, а?
Неизказаната лъжа не мълчи. Тя остава.
И разяжда душата ти.
И тогава идва въпросът:
Къде е училището за хора?
Къде преподават човечност?
Къде има лекции по доброта,
по уважение, по искреност,
по отговорност към ближния?
Няма!
Училище за хора няма!
Няма курсове как се става човек.
Няма уроци по честност.
Няма тестове за съвест.
Ние се учим един от друг.
От болката, която сме причинили.
От прошката, която сме получили.
От ръката, която някой е подал,
когато сме падали.
Учим се в нечии очи, в нечия тишина, в нечия липса.
И затова носим отговорност.
Не само за себе си,
а и за онези, които пият вода от нашия извор.
Защото всеки човек е водоизточник.
Срещаме се, за да се поим един друг –
с думи, с присъствие, с добрина или с рани.
Но след като утолиш жаждата си,
какво оставяш след себе си?
Чистота или отрова?
Обич или празнота?
Наивна съм, казват.
Може би.
Наивна съм да вярвам,
че доброто има смисъл.
Че някой ще се извини.
Че някой ще се събуди.
Че душите още могат да се пробуждат.
Нека.
Нека съм наивна.
По-добре наивна с вяра, отколкото умна без сърце.
Ще продължавам да вярвам –
в доброто,
в човека,
в тихата сила на съвестта,
в това, че можем да бъдем
по-отговорни към себе си
и по-нежни към другия.
Защото светът не се променя
с големи речи.
Променя се
когато оставиш обич след като си отпил от извора на нечия душа.
И ако няма училище за хора, нека поне ние бъдем урокът.
По доброта.
По честност.
По човечност.
По любов.
Секция „Вдъхновено от тишината“
Роботизиран свят
Ей дотук достигнахме – роботизирахме света.
За всичко имаме решение,
лек, храна, дреха,
а ако няма – има машина.
Перални по две, модерни домове,
пет къщи, ако поискаш.
Стоки безчет, нови моди всеки ден.
Скоро и колите ще политнат към небето.
И все пак се питам:
какво създадохме за душата на човека?
Прекрасно е,че днес се трансплантира сърце,
че науката спасява живот,
че техниката дава свобода.
Но осъзнаваме ли
как същата тази техника
тихо открадва пътя към собственото ни сърце?
Свобода ли е да имаш всичко,
а да не усещаш нищо?
Да живееш в пет къщи, а вътре да си празен?
Да притежаваш света, а да не можеш
да прегърнеш човека до себе си?
Ако душата липсва, тялото е просто механизъм.
Красиво подреден,добре облечен, но все пак –робот.
Не се страхувай, че машина ще те замести в работата.
Страхувай се да не замениш сам сърцето си с удобство.
Все по-млади си отиваме.
От инсулт.
От инфаркт.
От скорости.
От напрежение.
От живот, който бързаме да изживеем,
без всъщност да сме живели.
Еволюирахме технологиите –
но себе си?
До къде стигнахме?
Да умираме по-млади,
по-уморени,
по-безрадостни.
Да изглеждаш на двадесет,
а в очите ти
да живеят четиридесет години умора, фалш и претенции.
Заменихме радостта от истинската среща
с редактирани снимки.
С прегръдката на екрана.
С любов онлайн.
С филтрирана близост.
Забравихме да се здрависваме.
Да се гледаме в очите.
Да се срещаме истински.
И още нещо,
скъпи човеко —
на живо не всеки ще разпознаеш, но технологиите помагат чудесно
в илюзията всичко да изглежда наред.
Усмивки има.
Щастие има.
Любов има.
На снимка.
А вътре?
Преумора.
Самота.
Тишина, която не лекува,
а боли.
Не техниката е врагът.
Не прогресът е проблемът.
Проблемът идва когато забравим, че сме хора.
Когато сърцето обездвижим в илюзии, а душата оставим някъде далеч —
но не тук, не в нас.
Еволюирахме, за да стигнем до къде?
Да живеем по-лесно или да чувстваме по-малко?
Изборът още е наш.
Да бъдем модерни или живи.
Да бъдем свързани или истински близки.
Да бъдем машини или хора.
Секция „ Неиздадени бисери“
Между машините и сърцето
Светът върви, забързан, без посока,
със шум от стъпки, с блясък и бетон,
със къщи, вещи, слава и тревога,
а вътре – тихо плаче всеки дом.
Издигнахме си лесен свят от вещи,
от екрани, обещания и прах,
но все по-трудно ставаме човечни,
и все по-рядко побеждаваме страха.
Сърцето сменяме с удобство,
или свиваме го в страх,
а душата крием зад образ, филтър и фасадa,
говорим много- кой ли слуша
без присъствие седим един до друг
а душата скрила се е в тишината.
Забравихме да гледаме в очите,
да се ръкуваме, да бъдем светлина,
да носим топлина във дните скрити,
да пазим в другия жива нежността и доброта.
Всичко имаме и купихме,
ала училище по доброта и хора няма.
не дават там диплома за чест,
не учат как се става опора,
как се прощава, как се носи кръст.
Научаваме се бавно – един чрез другия,
във болката, във тихия урок,
в ръката, подадена без думи, но пък с обич
в сълзата, станала пророк.
Човек е извор за човека,
от който пием мъничко живот,
но важно е след нас какво оставяме –
обич, изкопана дупка или поредният ни гроб.
Не техниката прави ни бездушни,
не времето отнема светлина,
а мигът, в който спираме да слушаме
какво ни казва тихата душа.
И може би спасението е просто –
по-малко шум и повече сърце,
по-малко „дай“, по-чисто „ето, вземи“,
по-малко маски, повече лице.
Нека сме наивни във доброто,
нека вярваме, макар и да боли,
че човекът още носи Бога
и може пак човечност да роди.
Светът не се променя със говорене,
а с малката оставена следа –
когато след като си пил от нечий извор,
оставиш обич, уважение и радост.
Човек бъди, защото срещу теб едно сърце стои.
Секция „ Неиздадени бисери“